За президента и стратегическото мислене

ОГНЯН МИНЧЕВ

Има риск инициативата да бъде погълната от ленивите пясъци на административното безхаберие

През своите първи 100 дни като президент Росен Плевнелиев започна да изпълнява предизборната си програма, насочена към създаване на стратегии за българското държавно и обществено развитие през следващото десетилетие.

Първото заседание на КСНС бе изненадващо продуктивен форум, на който бе постигнато базисно съгласие за статута и развитието на системата от специални служби в държавата. Заседанието на Съвета за икономическо развитие и социални политики при президента на тема "Конкурентоспособност и инвестиционни приоритети" от 3 май започна процес на стратегическо планиране в посока синтез на цялостен модел за стопанско развитие и растеж на България в обозрима перспектива.

Политическата роля на президента в този процес на стратегическо планиране е да формира активен консенсус между основните политически сили, корпоративните институции на предприемачите и организирания труд, държавните институции и гражданските общности.

Като процес този консенсус включва идентифициране на стопанския и организационния потенциал на партньорите, основните интереси на организациите и общностите, включени в развитието на конкретната стратегия за развитие.

Процесът предполага активен диалог и обмен на аргументи по основните варианти на стратегическия план и трябва да доведе до избор на оптимален вариант на общата стратегическа рамка в съответното направление.

Оттук обаче следват и основните рискове за реализацията на президентските инициативи за стратегическо планиране в основните посоки на националното ни развитие.

Българският президент разполага с правомощията да организира този стратегически дебат и да го направи достояние на обществеността, да включи в него представители на основните организирани интереси в държавата и гражданското общество.

Президентът обаче не разполага с организационен ресурс да трансформира една стратегическа рамка в ефективен процес на държавна и корпоративна политика. Той се нуждае от активното партньорство на изпълнителната власт, на националната и регионалните администрации, както и на бизнес управлението, за да превърне една стратегия в обществена реалност.

ко това партньорство е номинално, ако не включва целенасочени и активни усилия на всички въвлечени страни, разполагащи с държавна и корпоративна власт, разработваните стратегии трудно ще напуснат сградата на президентството

Политическите организации и институциите на публичната администрация в България имат твърде бегла представа - ако въобще имат някаква представа за смисъла, ползите и процеса на стратегическо планиране и осъществяване на стратегически задачи.

Много политици и администратори продължават убедено да вярват, че понятието "планиране" принадлежи на безвъзвратно отминалия държавен социализъм.
Корпоративните елити знаят много добре ползите от стратегическото планиране и осъществяват стратегически планове в своята вътрешно-фирмена дейност на ежедневна основа.

Но когато става дума за отношенията между корпоративната организация и държавата, между корпоративни и отраслеви групи - тук хаосът на това, което неграмотно се приема за "свободен пазар", е почти всеобщ.

Всички нива на държавната администрация, както и представителните институции трябва да бъдат подробно запознати със същността и ролята на специализираната експертиза във всяка конкретна област и с необходимостта да се ползва системно тя за управленските решения.

Нито една стратегическа рамка, разработена под егидата на президента, няма шанс за осъществяване, ако не бъде операционализирана до конкретни стъпки и отговорности на партньорските институции - държавни и граждански - във времето за осъществяване на тази стратегия.

Всяко стратегическо направление трябва да бъде обвързано със законодателния процес в парламента, с изработването на държавния бюджет по години, с планираното оползотворяване на структурните фондове на ЕС, както и със стратегиите на развитие на регионално и общинско ниво.

Всеки системен пропуск в тази координация ще обезсмисли стратегическата рамка, договорена между партньорите в процеса на стратегическо планиране.

Инициативите на президента за изграждане на основните национални стратегии като гръбнак на стопанското и социалното развитие на България запълват един безпрецедентен и странен вакуум във функционирането на най-новата българска държава.

Това е вакуумът  на системно целеполагане в държавната политика на всички нива във времето, където планираната политика се замества с волунтаристични решения ден за ден, час за час.

В малкото области, където обща национална стратегия все пак съществува - сигурността и отбраната, донякъде външната политика - стратегическата рамка виси безпомощно във въздуха, разклащана от текущи сметки, хаотични интереси и импулси на политическо решение и действие.

Стратегическият план има достойнството да изгражда държавата като рационален механизъм за прогнозиране и действие в защита на националния интерес.

Трябва да се положат усилия инициативата на президента Плевнелиев за стратегическа модернизация на българската държава да не бъде погълната от ленивите пясъци на административно-политическо безхаберие и слепота.