Изкушена ли е Ангела Меркел да разруши еврозоната?

Изкушена ли е Ангела Меркел да разруши еврозоната?

Засега опитите за запазване на валутния съюз са по-евтини от евентуалното му разпадане, но не е ясно още колко време ще е така, пише The Economist

Ангела Меркел, Снимка: Ройтерс

Дори в този момент е възможно Ангела Меркел да обмисля как да предизвика разпадане на еврозоната. Измъченият германски канцлер със сигурност е изкушена от това решение след безкрайните евроспорове за спасителни пакети, които така или  иначе накрая се оказват недостатъчни.

Колко ли е изтощена да се „бие“ за полагащото се на страната й, само за да бъде наречена „слаба“ от критиците в родината си. А как ли ненавижда да отпуска парите на Германия за държави, в които я описват като нацист, пише The Economist.

Но за практичната Меркел има основателна причина за съставянето на резервен план в случай на евроразпад – вероятността това да се случи се покачва. Еврото е все по-застрашено, защото режими на строги икономии „върлуват“ в Гърция, а голяма част от Южна Европа е в затруднение заради непреклонността на северните кредитори.

Скорошно запитване показва, че мнозинството от германците подкрепят връщането на марката като валута. Но хаотично разпадане на еврозоната ще бъде бедствие. Дори докато Меркел се бори да намери някакво решение, помощниците й без съмнение се подготвят за най-лошото.

Нека предположим какво би могло  да се съдържа в меморандума на Меркел при разпадането на еврозоната. Той показва германската гледна точка, но логиката може да бъде пренесена и към другите кредитори. Заключенията са ясни – засега разпадът на еврозонта ще излезе по-скъпо, отколкото опитите да бъде спасена. Въпреки това изчисленията може да се променят ако страните продължават да спорят помежду си.

Нека започнем с Гърция. Съществува обща заблуда, че евентуално излизане на страната от еврозоната ще бъде почти  безплатен начин за предаването на един ценен урок. Поне Германия не е на това мнение. Всъщност Европейската централна банка (ЕЦБ) държи гръцки облигации с номинална стойност 40 млрд. евро (50 млрд. долара), които могат  да се обърнат в обезценена драхма и да не бъдат обслужени.

При евентуален изход на Гърция други 130 млрд. евро от спасяването ще трябва да бъдат  прибавени към задълженията им или да бъдат отписани изцяло. А временният дълг от 100 млрд. евро, натрупан към ЕЦБ, може да се обърне в чиста загуба за институцията. Да не говорим, че към  тези суми може да се добавят и еднократни 50 млрд. евро от страна на ЕС.

Те ще бъдат отпуснати на пострадалата страна при евентуален изход и главно с цел изчистване на съвестта. Така сметката възлиза на около 320 млрд. евро. Тези изчисления се базират на предположения, но в реални обстоятелства 110 млрд. евро от крайната сума ще бъдат платени от Германия. А това е 4% от БВП на страната.

На пръв поглед разпадът на еврозоната изглежда като добра сделка за Германия, защото по този начин данъкоплатците ще бъдат спасени от неограничен ангажимент към Гърция. В същото време обаче разрухата на еврото ще всее смут по пазарите.

Страни като Ирландия, Португалия, Кипър и Испания още дължат на чуждестранни инвеститори нетна сума от 80% до 100% от БВП (брутният дълг е много по-голям). Една от причините инвеститорите да се държат на повърхността е, че вярват в бъдещето на еврото. Изгонването на Гърция ще стовари целия дълг върху нея, предизвиквайки рязко покачваща се облигационна доходност из цяла Южна Европа. А паниката на хората ще предизвика изтичане на средства от банките. След като единният пазар е в опасност, а депресията се задава на хоризонта, Меркел ще бъде поставена под огромно напрежение само и само да спаси остатъка от еврозоната. 

В такъв случай тя няма да има време да се договаря за цялостна европейска федерална дисциплина, каквато винаги е искала в замяна на помощта си. Единственото спасение ще бъде празен чек.

По-смелият план Б ще включва „ампутиране“ на инфектираните участъци, че дори и повече. В този ред на мисли Испания, Ирландия, Португалия и Кипър ще трябва да бъдат изключени. Италия най-вероятно ще „прескочи трапа“ с нетен външен дълг,  равняващ се на 21% от БВП.
Още повече Меркел може би ще изтъкне, че еврозоната не може да фунционира политически без Италия, пренебрегвайки високите дългове на страната и хроничната липса на конкурентоспособност.

Цената на такъв план ще бъде доста висока. След като се добавят облигациите на тези страни, държани от ЕЦБ, временните дългове в платежната система, отписаните спасителни заеми и спомагателния пакет за омекотяване на изключването цялостната сума се равнява на около 1,15 трлн. евро (общо за Испания, Ирландия, Португалия, Кипър и Гърция).

Германия също ще трябва да вложи пари в собствените си банки, засегнати от изхода на петте страни. Всичко на всичко, този план ще струва на Германия 500 млрд. евро, или 20% от БВП. Но един празен чек за спасяването на останалите четири страни при евентуален изход на Гърция би могъл да надвиши тази сума.

Ако нито един от плановете не изглежда атрактивен, то тогава има ли по-добро решение?

Съществува твърдението, че членовете на еврозоната трябва да съчетаят усилия, за да създадат банков съюз и да си разделят неизплатения дълг (както и да въведат мерки за овладяване на ограниченията и за повишаване на растежа).

Тази по-федерална Европа ще включва и доста разходи. Рекапитализирането на банките и финансирането на общоевропейска схема за гарантиране на депозити могат да струват около 300-400 млрд. евро, от които най-вероятно една трета ще бъдат платени от Германия.

Но това ще бъде еднократно плащане, което може да бъде възвърнато чрез банките. От друга страна, разделянето на дълга измежду всички страни ще покачи германските разходи по лихвите с 15 млрд. евро на година. Това са груби изчисления, но дори с причисляването на допълнителни заеми за южните страни, спасяването ще бъде по-евтино от разпад на еврозоната. А да не говорим за невероятните политически последствия от евентуален изход на Гърция.

В такъв случай решението  изглежда еднакво с това на германският  канцлер. Но предписанията са излишни, ако не бъдат прилагани, а тази вероятност продължава да се увеличава.

Еврото можеше да бъде спасено  много отдавна, стига политиците да бяха постигнали консенсус кой какво трябва да прати или колко суверенитет да се отнеме. Вместо да изисква действия, Меркел изчакваше, надявайки се фискалните поправки и структурните реформи да доведат до икономически растеж в Южна Европа, а политиците да разрешат различията си. ЕЦБ обаче отново й купи още малко време.

Всичко сочи, че времето не е на страната на германския канцлер. Положението в Южна Европа става все по-лошо и се разпространява на север. Политическата атмосфера се утежнява още повече след като на юг изнемогват заради строгите икономии, а на север – заради спасителните пакети.

Популизмът само допринася  за невъзможността за постигане на решение. За момента разпадът на еврозоната ще бъде много по-рискован ход от опита за стабилизирането й. Но ако  Меркел не изиска незабавно решение, възможностите ще се сведат до скъпо разделяне на съюза сега или още по-пагубен разпад по-късно.